Едно от клишетата-нарицания на Ню Йорк е „градът, който никога не спи“: енергията на мегаполиса е като адреналин в няколко агрегатни състояния. На метри под уличните задръствания и воя на линейките е системата на градското метро, по брой на станции ‒ най-голямото в света. То обслужва районите на Манхатън, Бруклин, Бронкс и Куинс и по данни от 2019 г. превозва около пет и половина милиона пътници на ден. За двадесет и четири часа ‒ това е цялото население на Дания, а пътниците за една година са повече от населението на Китай. Тази метросистема работи денонощно 365 дни в годината. Тя не е сред най-красивите или уханни в света, но е една от най-ефективните.

Метрото в Ню Йорк е големият градски изравнител ‒ то е по-бързо от лимузина и затова на съседни седалки могат да бъдат видяни брокер от Уол Стрийт и нелегален имигрант от Мексико. Първият печели за няколко месеца колкото втория за цял живот. Но за половин час те са равни ‒ еднакво облагодетелствани и притеснени от нюйоркското метро.

В цикълa си IN TRANSIT Делян Вълчев насочва фотоапарата си към откъслеците лично време, които всеки пътник носи. Скука, полусън, умора, музика, време за себе си, недочетена книга ‒ минутите, прекарани в лабиринта на обществения превоз, са едновременно лични и всеобщи. Транзитното време е ничие време, демократично като смъртта.

Понятия като „ничие“ и „всеобщо“ обаче са възможни само на умозрително ниво. Човекът е затворник в килията на личното си тяло, което по неизбежност е център на вселената за всеки един oт нас. Безбройните разновидности от „транзитно време“, които всеки пътник носи със себе си, оформят смисловия периметър, в който Делян Вълчев разполага своята фотографска визия.

Интериорът на един метро-вагон изобилства от повърхности, които се колебаят между отразяване и пропускане на светлина и звук: прозорци, плексигласови покрития на реклами, слушалки, очила. Всеки прозорец е екран на различен несъстоял се филм. В какофонията от звуци времето става осезаемо, почти материално. Часовникът на мобилния телефон прожектира в мозъка всяка минута закъснение като драскотина раздразнение. Хореографията е абстрактна, но също ‒ конкретна като бързане към дома, където детето е с висока температура…

На моста между Манхатън и Бруклин влакът изскача над земята и ако фотографът има късмет ‒ лицата на хората биват обляни от залезна светлина. В някои участъци залезът рефлектира в табели и фасади на къщи до релсите и второ, отразено слънце пулсира във вагона от срещуположните прозорци. Проблясъците и отраженията са с краткостта на фотографска експозиция. Излизането на влака наяве е само за няколко минути и фотографът трябва да е бърз като лъч.

Влакът хлътва в бруклинския тунел и за около час профучава под сериозно охолни квартали и други, в които се стреля. „Горният свят“ остава, разбира се, невидим за момента. Но само за просто око, не и за фотографа, чиято работа е да превърне в образи невидимите следи, които социалната класа, образованието и семейната лотария оставят в езика на лицето и тялото. Артистичното око е по дефиниция антоним на простото.

Фотографът от горните изречения е Делян Вълчев. Той ни показва в настоящата изложба богатство от възможни решения на споменатите фотографски предизвикателства. Неговият поглед е спокоен и непредубеден, но същевременно ‒ настойчив и твърд. В подхода му отсъстват лесна символика и метафори втора ръка. Работата на документалния артист-фотограф (не, трите думи не се изключват, виж тук!) е невидим танц с невидим партньор ‒ случайността. Движенията на този танц са сложни, но дуетът е неизбежен.

С дебютната си изложба IN TRANSIT Делян Вълчев показва оформено творческо мислене, загърбен „студентски период“ и самоуверено владеене на фотографския език. Цикълът е завършен. Отделните му снимки са кадри от незаснет филм с авторски сценарий, режисура и монтаж. Светлината, полусенките и безтегловността на човешките изражения от метрото търсят своя екран. Безсънието на града става на моменти материално, двуизмерно. С една дума ‒ фотографско.

Рафаело Казаков